ЦВЕТЕН ПРАШЕЦ, ИЛИ ДИХАНИЕ НА ЛЮБОВТА

Като полъх на пролет идва дългоочакваната стихосбирка на Маргарита Нешкова „Цветен прашец”, с подзаглавие „Дихание на любовта” /изд. ИК „Феномен”, София, 2015 г./ Любовта диша, цъфти, разпрашва се, опложда – сезоните, природата, душите ни, простора – „От изгрева до залеза те има./Ти си обич и Родина за Душите,/ако ги има...” Докосването ни още до този първи стих подсказва, че ще срещнем автор и поезия, наситени с дълбока духовност, човечност и честност.

Томчето излиза с художествения дизайн на Елица Илиева и Енчо Цветков, под редакцията на Кирил Назъров, като издание на Съюза на писателите земеделци в България. Без съмнение, обаче, във всяка страница, във всеки ред, се усеща присъствието на автора – Маргарита Нешкова. Едно име, една личност, добре позната и уважавана в средите на сдружените земеделци и творците земеделци, която тежи както със собственото си обаяние и човешки достойнства, така и чрез дълбоката си връзка с историята на земеделското движение и земеделските борби по време на тоталитарната система.

Без да парадира и без да крие своя корен, Маги повежда читателя към своето биографично „Аз” още с посвещенията на книгата, но и още с първите редове – мисли за любовта на известни личности и народни поговорки, ни загатва и за своето житейско верую, и за своя лирически „Аз”.

Прочетох книгата на един дъх, и трябва да призная, започвайки от края, от „Приказка за моята първа любов”. Провокира ме заглавието, а чак след това се замислих за формата – послеслов ли е това, откъснат лист от стар дневник, детски спомен, първа болка? Необичаен и силен финал за стихосбирка – една истинска приказка за първата любов, написана в проза... но с толкова поезия, колкото понякога стиховете не могат да понесат. И продължих – напред, с „Прегърни ме” – „Прегърни ме/прегърни ме така,/ че тъгата си студена да сгрееш/ самотата си в мен да отвееш/ и в дебрите на старостта/ сладостта на посееш...” Вече знаех, че държа в ръцете си една творба, наситена с дълбоки чувства и изстрадана мъдрост.

И в прозата, и в поезията си, Маргарита Нешкова е преди всичко искрена.

Искрена – в желанието си да опише и разбере любовта и страстта, опустошението и стихията на чувствата, да ги направи разбираеми и за читателя... да ги опитоми? Не. Това не е възможно. Любовта в поезията на Маги се разсипва, разпрашва и изчезва - като пясък, като прах. Оставя ли следа? Живее ли?

Може да се каже, че още с композиционното оформяне на книгата авторката е дала своя отговор. Ще го приеме ли читателят? За него остава да се вгледа в четирите й части, със знаковите заглавия – „Опит за портрет на любовта”, „Стъпки в пясъка”, „Семки в пясъка” и „Цветен прашец”... Да, любовта се разпилява, като стъпки в пясъка, но тя се вкоренява – дори в пясъка, израства, избуява и цъфти, за да даде живот, за да даде цвят на живота и пак да се разпилее – като цветен прашец!

Трудно ми е да пиша общо за тази поезия – любовна, интимно-лирична и еротична, както самата авторка я нарича. Затова ще се спра само на няколко стиха, които дълбоко ме впечатлиха.

„Оглася водопаден смях гората.

Пречистен, въздухът трепти.

С пролетен копнеж водата

целува обли канари.” /”Влюбени”/

Или:

„Пръсти – преродили се мравки,

отминали всеки грозен порок,

дарете го със слънчев поток

от нежни грижи и ласки.” /”Желание”/

Образ, метафора, анимизъм? Гората се смее с водопаден смях? Водопадът се смее и оглася гората със смеха си? Водата копнее, пробудена за любов от пролетта и целува канарата... а канарата, преродените пръсти-мравки, слънчевият поток? Няма да продължа – нека всеки сам открие своя отговор. Мен ме възхити неочаквания словоред и живия образ. И поезията, която избликва от всеки ред, като неукротима, укротена река...

Няма да кажа, че Маргарита Нешкова е майстор на класическия стих, макар в стихосбирката да не липсват стихотворения, изградени като правилни четиристишия с рима и ритъм, като „Цветен прашец”, „Мимолетно”, „Изповед” и др., но не мога да не кажа, че тя е майстор на поетичния образ:

„Глухарчетата златни

с бели гриви,

познали всичките посоки –

бяха по-интересни.

Дали са по-щастливи?” /”Търсех любовта”/

Или:

„Две неверни очи –

с цвета на най-плодната пръст,

с цвета на зениците –

необяснимо обичах... /”Защо ги обичах?”/

Или:

„Несравнима в щедростта,

оазис в пареща пустиня,

топъл скут в студена зима,

дете от плът и хапка за пръстта...

и царица и робиня...” /”Когато те срещна”/

Но стига!

Поетичният свят на Маги не е само образ и слово, той преди всичко е послание, и откровение и откровеност. И без да бъде нравоучителна, нейната любовно-еротична поезия ни учи на нравственост и почтеност. Дълбоко искрени и запомнящи се са нейните изповеди:

„Не ми трябва такава любов,

от която някой ще страда.” /”Гледна точка”/

Или:

„Не мога в очите да гледам

и лъжа.

Не мога, когато някой плаче

аз да се смея...

Не мога като паразит да живея...” /”Което мога и не мога”/

Нежно-лирично, пустошно-звездно и далечно от делничните истини, но не по-малко категорично в своята човешка честност е посланието на магичната Маги в „Не се страхувай”:

„Няма да ограбя

вселената на твоята Душа,

вселената на твоето сърце,

ни домът ти – замък от илюзии...”

Такава ли е тя? Неискаща да взема, неможеща да бъде Дявол, зла, непочтена? Къде е любовта? Такава ли е любовта?

Не, любовта е стихия, ненаситна и искаща – не само оживялата в човешка кожа любов на Луната, Дъба, Поточето и Върбата /”Щом”/, но и любовта на лирическия „Аз”:

„Да ме наситиш със целувки...

Смешно е, не казвай го на мен

И след сто и след хиляда

ще изпитвам пак наслада...” /”Изворът живее в мен”/

Този извор на жизненост, на щедра до изнемога любов, извира от всеки стих, обвива, обмива цялото повествование, защото „Цветен прашец” не е просто стихосбирка, а събраната поезия на любовта в живота на лирическата героиня, поетичен разказ за една житейска съдба. Любовта пулсира във всеки ред – понякога тържествуваща и раздаваща, понякога безнадеждна, безответна, понякога измамена, понякога измамна... любовта е дар, и пиршество на сетива и чувства, на тяло, на душа... любовта е болка и лъжа... Но любовта я има! Във всеки поетичен ред, във всеки миг от живота... Със сто лица, със хиляди целувки, със хиляди копнежи и разрушени замъци от излюзии, любовта е цветният прашец на живота, огънят, без който светът ще бъде пустиня, стихията, без която ще има само пустота.

Може би тук е мястото да продължа с още един щрих, който илюстрира и шеговито-еротичния пласт в тази богата на теми и идеи многопластова творба, а именно – образа на еротичната любов:

„Полата й повдигна вятър устремен

и шибна задните й части...

...

Гърдите й закръглени ощипа

със всичките си неспокойни пръсти.

Навсякъде сладострастно я опипа

и подлеза с любовници задръсти...” /”Еротични страсти”/

Така бих могла да цитирам всеки стих от тази не много обемиста книжка /116 стр./ и за всеки от тях да кажа повече думи, отколкото съдържа самият той. Какъв е смисълът? Нима поезията трябва да се подлага на дисекция, за да се разбере? Нима тя не е просто чувство, докосване до душата, цветен прашец в бездушния ден? Да, това е поезията, това е поезията на Маги. И все пак? Това ли е всичко? Само „цветен прашец”?

Не мога да отмина поемата „Несломена любов”. Безспорно, тук автобиографичното начало е доминиращо, макар то да се прокрадва и в почти всички стихотворения. Но не простият разказ за любовта, свързала житейските съдби на родителите на поетесата прави тази кратка поема толкова знакова за книгата. „Несломена любов” е разказ за несломимата любов на цяло поколение млади хора, преживели в самота и трепетно, тревожно очакване на любимия най-горещите години на живота си. Години на раздяла - от телените огради и бетонните зидове на комунистическите лагери и затвори. Години на безнадеждност и блъскане - в стените и оградите, разделили обществото на избраници и „врагове на народа”. Години на пустота и болка по изгубените възможности, по неосъщесвимите мечти, по пречупените съдби – не само лични, а и прострели се над живота на деца и внуци. Но и години на любов – несломена от духовно и физическо насилие, от тотално обезличаване, обезчовечаване; несломена - от системата. Едно запомнящо се произведение, което прави чест на литературата, творена от писателите земеделци - това мога да кажа за стихосбирката „Цветен прашец”!

Габриела Цанева,

в-к „Литературно земеделско знаме”, брой 1/2015 г.