Съзидание в годините на разрушение...

„Спомени и размисли на един начален учител” – с това заглавие Димо Димов ни повежда в един вече отдалечен и позабравен свят на скрит терор и глухо оцеляване, на разрушение и ... съзидание.

Роден през 1932 г. в с. Брягово, Първомайско, авторът си спомня дните на свободното детство, обвити в слънчев злак и доминирани от образа на дядото – бряговският учител и общественик Димо Топчиев, един от основателите на кооперативното движение в България. Нишката на любовта към просветата и добротворството в полза на обществото, врастнала в детската душа, дълбоко се вплита в съдбата на Димо Димов, в целия му жизнен път. Леко стъпваме в стъпките му – ученик в родното село, в гимназията в Първомай, а после – в института за учители, за да продължи делото на своя дядо. Следват любовта, женитбата и отбиването на военната служба. И тук, в казармата, младежът се сблъсква с тоталитарната система, в лицето на дребни доносници, които препъват устрема на житейското му развитие. Внукът на дядовци с национализирана мелница, племенникът на осъден от Народния съд, няма място в елитните части и офицерския състав на народната армия... Животът продължава – низ от делници, отдадени на повече на обществото, отколкото на семейството – дребната злоба на дребни човечета, разцъфнала върху туловището на комунистическата система разделят младите съпрузи и ги отпращат в различни селища да практикуват учителската си професия. Но точно в тези години авторът проумява, че да бъдеш просветител е призвание, от което той не би могъл да се откаже. С много топлина са описани случки от учителските дни – изграждането на ограда за старото училище, на нова стая в селсъвета - за читалище, на автомивка... Създаване на кръжоци по фотография и авиомоделиране, на театрална трупа, групи за народни песни и туризъм... Съзидание, в годините на разрушение – това е кармата на селския учител. И той гради – върху буквите и цифрите – първите тухли на грамотността, личността на своите ученици. Усмихват се детските очи – все едно, дали са на лицата на деца от някое затънтено селце или на малчугани от ромската махала – важно е в душите им да грее любовта към познанието, към езика, към нравствените добродетели. Без многословие, без натрапване на изразни средства, разказът простичко ни води към зрелостта... и се препъваме – отново в озъбеното лице на тоталитарната система – когато след едно поколение правнукът и правнучката на дядовците с национализирана мелница отново са препънати в живота, отново им е отнет желания път. Усещането на читателя е, като че ли авторът не съди никого, като че ли се е примирил... или простил... Така завършва първата част на книгата – с тиха скръб по миналите дни, по животът, изпълнен със съзидание в годините на голямото разрушение на нацията – разрушение на съдби и животи, разрушение на икономика и стопанство, разрушение морално и духовно, което вече четвърт век обществото ни не може да преодолее. Тук пари и болката от разрухата в организацията, белязала житейската съдба на Димо Димов, както и на стотици хиляди репресирани българи – БЗНС! И – като че ли утеха няма...

Като библейски притчи идват историите, включени във втората част на книгата – онази, която авторът посвещава на родното село. Пестеливо разказани, всяка от нях носи идеята за възмездието, за Божието наказание – „зъб за зъб и око за око” – старозаветнотото послание ни разтърства, пробужда... и може би – дава надежда... Не да искаме отмъщение, а да потърсим справедливост, да намерим онази искра в душите си, която ще ни изпълни със светлина и сила и ще ни покаже пътя, по който да продължим...

Спомените и размислите на Димо Димов са събрани в малка книжка, която се чете на един дъх. Леко и увлекателно се чете, но не е леко и увлекателно четиво - не само защото разказва за един нелек житейски път, не само защото ни връща в комунистическото минало, но и защото поставя въпроси, на които, изглежда, още нямаме отговори. И именно затова е ценна – тя отваря онази празнина в нас, която забравяме, която е по-удобно да загърбим, но която ще кънти кухо, ще боли – докато не намерим отговорите за Утре.

Габриела Цанева, ЛЗЗ бр. 4/2014 г.